20 Haziran 2020 Cumartesi

BEN BABAMI HİÇ GÖRMEDİM


Ben babamı hiç görmedim.

Babam vardı fakat o benim saçlarımı okşayamadı.

Babam vardı fakat benimle hiç oynayamadı.

Ben İstanbul’da doğmuş Hıristiyan bir Türk vatandaşıyım. Türkiye’deki “Bulgar Ortodoks Cemaati” mensubu olmakla birlikte Bulgaristan’ı hiç sevmediğimi yazılarımı okuyanlar bilirler. Bazen de anlaşılmakta zorlanırım. Öne çıkarttığım hep Türk Ulusu’nun bir ferdi olmamdır. Bunu beceremeyen, etnik kökenlerini Türk olmaktan öne koyan ve de o ülkelerin menfaatlerine çalışan Türkiye’deki Hıristiyan unsurları eleştiririm, yazılar yazarım…

Bu babalar gününde sizinle biraz dertleşmek istedim. Yazımın başında yazdığım gibi var olan ama benim hiç görmediğim, beni de göremeyen babamı size anlatmak istedim.

Babam “İliya Çipof”; 1913 yılında Yunanistan’ın (Ege Makedonyası – Egeyska Makedonia) Florina şehri “Pıtele Köyü”nde (Agios Pandeleimon) doğmuş. O dönemde Makedonların ve Bulgarların gözde göç yeri İstanbul’a okumak üzere, burada yaşayan bir akrabaya gönderilmiş ve şimdi “Boğaziçi Üniversitesi” olan “Robert Kolej”de bu zengin akraba tarafından okutulmuş ve yine aynı memleketten İstanbul’a göç etmiş olan “Çüçülayef Ailesi”nin güzel ve tek kızı “Blagodatka” ile tanışmış. Onların aşkı Aksaray Yenikapı’da dillere destan olmuş ve 1944 yılında İstanbul’da evlenmişler. Babam 1946’da, Amerika’ya çalışmaya giden dedem Pando Çipofu ziyarete gitmiş ve bu ziyaretin ardından, annemle Sofya’ya taşınmışlar

31 Temmuz 1952’de Annem bana hamile kalmış fakat bir rahatsızlık da geçirmiş ve Bulgaristan’ın çok kötü koşullarında tedavi edilemeyeceği anlaşılınca İstanbul’a, ailesinin yanına bana hamile olarak dönmüş.

Bu bir kâbusun başlangıcıdır.

Babamın, anneme yolladığı son mektuplar 22 Eylül 1952 ve 5 Ekim 1952’dir. Bu mektuplar Aksaray Postanesi’nden aynı anda gelir. Bu aynı zamanda Babamın Annemle kurduğu son temas olur.

Oradaki akrabalarla yapılan temaslardan da bir sonuç alınmaz. Çünkü komünist rejim baskısı ile insanlar susmuştur/susturulmuştur.

Babam kayıptır…

Ve Bulgaristan Hükümeti’nin, Babamı ansızın gözaltına aldığı ve yargılamaya başladığı anlaşılır.

Suç; “Türkiye Cumhuriyeti lehine casusluk faaliyetlerinde bulunduğu isnadı ile tevkif edilerek ölüm tehlikesi içinde ortadan gaip olduğu….” v.s v.s.

(Bu alıntı İstanbul 18. Asliye Mahkemesi’nin 1959/489 dosya içeriğinden alınmıştır.)

3-5 Temmuz 1991’de Bulgaristan’ın Filibe (Plovdiv) kentinde yapılan “1. Türk Bulgar İş Forumu”nda, Türkiye Delegasyonunda bulundum. Bu seyahat vesilesi ile Sofya’ya da gittim ve orada yaşayan akrabalarımla da görüştüm. Çok yaşlı bir bayan akrabam bana şunları anlattı:

“Formalite bir mahkeme yapmışlar. Zaten içeri kimseyi almadılar. O esnada senin doğum haberini almıştık. Babanı ilk ve son defa o gün mahkeme kapısı açıldığında gördüm. İnan oğlum, ölümü bile göze aldım ve babana şöyle bağırdım: ‘İliya, İliya… İstanbul’da bir oğlun oldu ve adını Bojidar koydular.’ Baban bana döndü ve gülümsedi… Çok korktum oğlum ama o an dayanamadım. Nedense bana bir şey yapmadılar.“

(Bojidar: Allah’ın hediyesi demektir.)

Ben babamı hiç görmedim.

Bir babam vardı fakat o benim saçlarımı hiç okşayamadı…

Bir babam vardı fakat o benimle hiç oynayamadı…

Ama o benim varlığımı bildi. Kendisinin koyamadığı adımı işitince gülümsedi.
O yaşlı akraba bana öyle dedi çünkü...

Babamın bir mezarı da yok…

Varsa da ben bilmiyorum…

Babamın varsa mezarında bir dua okunamadı, okuyamadım.  Zira varsa da ben yerini bilmiyorum…


Bari babamı gömdükleri yere bir mezar taşı koydular mı?  Bunu da bilmiyorum.

Bulgaristan’ın bana bir “Baba” borcu var. “Son nefesime kadar Bulgarlara hakkımı helal etmeyeceğim"


Ben soyadını taşıdığım babamı hiç görmedim…

Herkesin “Babalar Günü” kutlu olsun…


Bojidar Çipof

АЗ ВЪОБЩЕ НЕ ВИДЯХ БАЩА СИ…


BEN BABAMI HİÇ GÖRMEDİM...” Başlıklı makalemin Bulgarca tercümesidir. 


Аз въобще не видях баща си.

Имах баща, но той никога не можа да ме погали по косата.

Имах баща, но той никога не можа да играе с мене.

Аз съм един турски гражданин, християнин, който е роден в Истанбул. Въпреки че съм член на "българската православна общност" в Турция, тези, които следят статиите ми знаят, че въобще не обичам България. Понякога е трудно да ме разберат. Винаги съм изкарал на преден план, че съм член на турската нация. Винаги съм критикувал християнските елементи живеещи в Турция, които не съумяват това и които смятат, че етническите им корени е причина да работят за интересите на други страни...

В „Деня на Бащата” (в Турция третата неделя на Юни) исках да споделя с вас. Както написах в началото на статията, аз не видях баща си и той не ме видя, но аз искам да ви разкажа за него:

Баща ми “Илия Чипоф” е роден през 1913 г. в село Пътеле (днес Agios Pandeleimon в Гърция) близо до град Флорина, който се намира в Егейска Македония. По това време Истанбул е бил любим център за македонските и българските и баща ми е бил изпратен при богат роднина, която да го издържа при следването му в "Роберт колеж(днес Богазичи Университет). Баща ми завъшвайки "Роберт колеж" се е запознал с красивата и единстената дъщеря на семейство Чючюлиеви – “Благодатка”, която също е била от неговия роден край. Тяхната любов е била легендарна в Йеникапъ Аксарай и те са сключили брак през 1944 г. в Истанбул. През 1946 г., баща ми отива да посещава дядо ми “Пандо Чипоф”, който работи в Америка. След това посещение той и майка ми са се преселили в София.

На 31 Юли 1952 г., майка ми, която е била бременна за мене, е претърпяла сътресение, при многото лоши условия, в които е живяла в България не могла да се лекува и е била принудена да се върне при бащиното си огнище в Истанбул.

Така е започнал началото на кошмара.

Последните писма, които баща ми е изпратил на майка ми, са от 22 Септември 1952 г. и от 5 Октомври 1952 г. Тези писма идват едновременно в пощата в Аксарай. Това е и последния контакт на баща ми с майка.

И контактите с роднините в България не дават никакви резултати. Защото от страх от комунистическия режим хората са си мълчали или пък режимът им е затворил устата.

Баща ми е безследно изчезнал...

По-късно става ясно, че българските власти внезапно са задържали баща ми и го съдят.

Вина: „Бил арестуван в България с обвинение за шпионаж в полза на Република Турция, може да е наказан смъртно, няма данни ..." и т.н. и т.н

(Този цитат е взет от 18-ти Първоинстанционен съд в Истанбул с досие № 1959/489)

На 3-5 Юли 1991 г. с Турската Делегация участвах на Турско-български бизнес форум, която се проведе в Пловдив. По този повод посетих и роднините си в София. Една много стара роднина ми каза следното:

Провели са мним съд. И никого не допуснаха в съдебната зала. По това време чухме, че и ти си се родил. Видях баща ти за пръв и за последен път, когато се отвори вратата на съда. Вярвай ми сине, рискувайки живота си изкрещях: „Илия, Илия... в Истанбул ти се роди син, кръстен е на име Божидар” Баща ти се обърна към мен и ми се усмихна. Сине, много ме беше страх, въпреки това не можах да се въздържам, но не знам защо после нищо не ми сториха...

Аз въобще не видях баща си.

Имах баща, но той никога не можа да ме погали по косата.

Имах баща, но той нигога не можа да играе с мен.

Но той знаеше за моето съществуване. Той не можа да ме кръсти, но се усмихна като чу името ми.

Баща ми няма гроб...

Или... ако има аз не зная...

Аз не знам дали баща ми има гроб някъде. Ако има, никой не можа да прочете молитва на гроба му и аз не можах...

Там, където са погребали, дали са сложили един надгробен камък? Аз и това не зная.

България ми дължи един „Баща" и до последния си дъх няма да простя на българите.

Там, където са погребали, дали са сложили един надгробен камък? Аз и това не зная.

Аз не можах да видя баща си, на когото нося фамилията...

Да е честит на всички „Денят на Бащата”...


Божидар Чипоф

Истанбул